Остани свързан

Абониране

Абонирайте се и получавайте Hello!Bg

абонирай се

Михаела Стойкова: Уганда е друг свят. Хората там са по-дружелюбни и влюбени в живота

02.06.2017

Когато си на 28 години, светът е в краката ти. От теб се очаква само да го сграбчиш за ръка и да потеглите в избраната посока. Без поглед назад през рамо. Когато си на 28, посоките са много и е важно да избереш правилната за себе си. Посоката на Михаела Стойкова е посоката на сърцето. И то я отвежда на места, където се творят добрини. Отвежда я в Уганда и при децата, лишени от родителски грижи, с които тя споделя знанията и обичта си. Отвежда я в социалните домове в България и дава началото на благородната инициатива „Операция Плюшено мече” (www.plushenomeche.org), която усмихва хиляди деца в нужда. Да обичаш ближния като себе си (и дори повече) е мисия, на която си струва да посветиш времето и енергията си. Особено когато си на 28 години. И светът е в краката ти. А в края на януари на тържествена церемония Михаела Стойкова беше обявена за „Личност на годината 2016“.

Февруари е месец на любовта, затова няма как да не те запитам: как би я дефинирала ти?

Любовта е вдъхновение, движеща сила, мотиватор, муза… Най-хубавото чувство, което движи света.

Любовта ли беше това, което те запали и накара да започнеш да се занимаваш с благотворителност?

Да, в живота си всичко правя с много любов и старание. И няма смисъл нещо да се прави наполовина. Или влагаш всичките си знания и умения в това, което правиш, или по-добре изобщо не се захващай с него.

Спомняш ли си как се роди желанието ти да се занимаваш с благотворителност?

Когато бях малка, исках да стана еколог, после да спасявам животни и с времето концепцията се промени. (усмихва се) В момента това, което ми носи най-голяма радост, е работата с деца.

Децата в нужда, нали? Защото работиш основно с деца без родителски грижи или в неравностойно положение.

Да, коледната кампания „Операция Плюшено мече” включва точно такива деца - лишени от родителски грижи, деца в риск и деца с увреждания. За съжаление в България има страшно много деца с увреждания и по-голямата част от тях са изоставени в институции. По статистика страната ни се води с най-много изоставени деца с увреждания в институции в Европейския съюз. Което е доста жалко. Такава е икономиката и ситуацията в България, че част от родителите нямат възможност да се грижат за децата си, не че не искат.

Как започна да се занимаваш с благотворителност?

Много бързо се паля и бях вдъхновена от подобен проект в Лондон, където учех. Там имат кампания, каквато и ние в България имаме - „Християнско дете”, по-позната като „Ден на кутията за обувки”, в която дарители взимат една кутия и я пълнят с различни играчки и предмети, които биха били използвани от деца на определена възраст и пол, изпращат ги в организацията, която се занимава с тази кампания, и те ги изпращат в Африка на различни деца. Това ми се стори гениална идея и когато се прибрах в България, си казах: защо и ние не го правим това?! 10 дни преди Коледа заедно с мой приятел – Виктор Бачкаров, събрахме принадлежности, които стават за подарък, опаковахме ги прилежно и ги занесохме в дома за деца, лишени от родителска грижа „Александър Георгиев-Коджакафалията” в Бургас (който вече не е активен). След това си казахме, че това не е достатъчно. На следващата година започнахме да работим с повече хора – приятели и познати и техните приятели. По-следващата година отправихме зов за нови неща, а не само за използвани вещи. И на четвъртата година работихме изцяло с нови дарения. Започнахме да събираме списъци от институциите с конкретните желания на децата, което е най-хубавата част. Най-любимият ми момент е онзи, когато трябва да преглеждам и качвам списъци с желания за подаръци в сайта или на страницата на инициативата във Facebook.

Никога няма да забравя как преди две години едно дете си беше пожелало въдица. Представих си го как я има и как отива към язовира в селото, където живее, за да лови риба. Реално ти не просто подаряваш предмет на дете, което може би никога няма да срещнеш, а подаряваш минути или часове наслада и дори развитие на талант.

От тази година вече сте официална организация, нали?

От месец май сме сдружение и целта за това е да можем свободно да влизаме в институциите и да работим с децата в нужда дългосрочно. Идеята ни е целогодишно да се занимаваме с тях, защото те не съществуват само по Коледа. Има ги и през останалите 364 дни от годината – с емоциите и характера им, с мечтите и историите им. Някои от тях са минали през доста тежки преживявания. Тази година например в кризисен център срещнахме момиче на 13 години, което вече е майка, и е било продадено от майка си.

Как би описала любовта на децата, при които ходите?

При най-малките и при децата с увреждания радостта е огромна. Те започват да скачат из стаята и да викат от радост, веднага разкъсват опаковката на подаръка и става малък празник. За тийнейджърите по-важно е вниманието. Често посещаваме децата от домовете, за да играем с тях и да си говорим. Те имат нужда от човек, когото да приемат за свой

ментор и приятел.

Така ли се роди идеята за менторската програма?

Идеята ни е, че можем да носим доброто през цялата година, но то да е под формата на знания, умения и подкрепа на децата с изявен талант, лишени от родителска грижа. В дългосрочен план.

Как се реши изведнъж да заминеш за Уганда и да се грижиш за деца в неравностойно положение? Уганда е много далече!

Е, само на едни 10 000 км. (смеем се) Аз не съм на принципа, че трябва да помагаш само на този, който е най-близо до теб. Израснала съм с любовта към Африка, тъй като баща ми беше моряк и се връщаше от този континент с куп истории. Винаги съм искала да отида там! Докато учех в Лондон, мой колега замина за Уганда по проект. Минаха години и може би причината сама ме намери.

Какви бяха първите ти впечатления от реалността там?

Бях изчела доста неща за страната и се бях подготвила психически. Единственото, което ме изненада, е, че ги нямаше светлините, които човек е свикнал да вижда вечер. Беше тъмно, зачудих се къде кацаме и ще има ли хора. Някой от племето, за да ме вземе. Дойдоха двама младежи угандийци, облечени костюми, които с микробусче ме заведоха в къщата на

доброволците. Уганда е друг свят от гледна точка на това, че хората са по-дружелюбни и влюбени в живота. Ценят всичко, което имат, колкото и малко да е то. Джобовете им може да са празни, но сърцата им са пълни! Постоянно танцуват и пеят, радват се на малките неща, радват се на другите хора. Без значение дали те познават или не, те поздравяват и прегръщат, искат да си говорят с теб, да им дадеш частица от себе си. Няма ги завистта, сравнението и надпреварата кой е по-по-най и няма нужда да парадираш с нищо. Природата в Уганда е много красива. Една малка идилия, от която си погълнат! Това в комбинация с усмихнатите и дружелюбни хора не те оставя да си тръгнеш. В Уганда се живее, за да се наслаждаваш на благата, които природата ти дава.

На какво те научи животът там?

Научи ме да бъда много по-търпелива. Когато работиш с 30 деца, ставаш още по-търпелив и се учиш на спокойствие и на нормално темпо на живот. Приятелите ми често казват, че грабя от живота с пълни шепи и се опитвам да разнообразявам ежедневието си. За мен всяко ново нещо е приключение и гледам да бъда заобиколена от нови предизвикателства. А понякога те сами ме намират.

Какво би казала на всички намръщени хора около нас?

Да си направят списък с нещата, които имат. Ако имаш покрив над главата си, топли дрехи, храна, здраве и любимите ти хора са живи и здрави, ако имаш приятели и правиш това, което обичаш, значи имаш най-голямото богатство! Нека хората се замислят и ако имат поне част от тези неща, трябва да бъдат благодарни. Имам чувството, че колкото си по-затрупан с предмети и притежания, толкова повече духовно обедняваш и забравяш всъщност защо си се родил. Не сме тук, за да събираме вещи в една къща, а за да се развиваме, да надрастваме себе си, да се движим, да получаваме уроци, да учим и да обичаме. Това може би е най-важният урок – да обичаме.

Мислиш ли, че си го усвоила?

Ооо, все още уча. Човек, когато реши, че е научил нещо, изведнъж му се дава изпитание или урок и той осъзнава, че не е съвсем готов.

Каква е следващата ти посока?

Не знам все още. Сега усилено работим по реализацията на новия менторски проект „Скритите таланти на България“, защото в него има много потенциал. Търсим сериозни партньори и спонсори, които да ни помогнат в развитието на талантите на децата. Ако успеем да ги развием в правилната посока, самите те ще могат да станат ментори на други деца. Тоест те ще бъдат разцъфтяващ пример за посоката, в която да вървят и други деца.

ИНТЕРВЮ: ВЕЛИАНА СИМЕОНОВА

ФОТО И СТИЛ: ЕКАТЕРИНА ТИТОВА

ГРИМ И КОСА: КРЪСТЬО ПРАЗОВ

ГАРДЕРОБ: MARCCAIN, WEEKEND MAX MARA

ЛОКАЦИЯ: SOHO СОФИЯ

Публикувано в списание HELLO! България брой 2 (154).

Всички права са запазени!


Анкета