Явор Владимиров и Десислава Тачева: В личен план все повече и повече имаме нужда да правим благотворителност

Share on FacebookTweet about this on TwitterPin on PinterestShare on Google+Share on Tumblr

Д-р Явор Владимиров и Десислава Тачева са семейство, което запазва семейства. Връща усмивки, лекува тъжни сърца и кара пламъчетата в очите пак да заблестят. Животът на нашите истински герои не е лек, но те успяват да преодолеят трудностите единствено и само с любов и добро сърце. Когато решават да се съберат като семейство, тогавашният им шеф ги освобождава от работа, защото вижда в техния съюз професионална конкуренция – тя е ембриолог, а той гинеколог. Така те остават без работа с 10-месечно бебе. Замислят се за емиграция, дори опитват. Деси започва работа в Швеция, а съпругът й подава документи в Германия. Изтрезняват, завръщат се в България и създават собствена клиника. Теглят кредит, събират пари от приятели. Лека-полека започват да привличат свои пациенти, а те се печелят с добра работа и коректност. За този период от живота им докторът споделя, че Деси е била единствената, която му е вярвала.

Има моменти в живота, когато малкото бебенце, за което толкова мечтаеш, се превръща в мираж. Очите помръкват, сърцето плаче и нищо не е същото. Именно тогава срещата с благия доктор и съпругата му, която се грижи за новосъздадените ембриончета – променя стотици съдби. Ако има приказка, написана за добрия доктор, който дарява семействата с най-мечтаното бебе, тя ще е приказката за д-р Владимиров и съпругата му.

Каква беше първата ви среща?

Тя: Срещнах Владимиров в „Майчин дом“ в първия си работен ден. Първото нещо, което си помислих, за него беше: твърде сериозен, надменен и с голямо самочувствие. После разбрах, че всъщност не е така. Зад тази маска се криеше едно добро и грижовно сърце. Връзката ни започна три или четири години след първата среща. Бяхме добри приятели, после станахме семейство. Той е добър и много търпелив човек.

В кое се допълвате?

Тя: По-скоро в повечето ситуации сме плюс и минус. Аз съм много по-емоционална – избухвам по-лесно, докато той гледа много трезво на нещата.

Кога за първи път се появи мисълта, че лекарската професия е вашето призвание?

Той: Като малък мечтаех да стана археолог. Много обичах историята, ходех в кръжок по архелогия, копаех. В 10-и клас обаче се появи един учител, който реши да ми докаже, че не съм добър по този предмет. Изпитваше ме всеки ден, пишеше ми петици и това изведнъж обърна нещо в мен. Тогава се насочих към най-хуманната професия – медицината.

Съжаляваш ли за този избор?

Той: Не. В следващия си живот, ако имах такъв, бих работил пак същото. Мисля, че съм намерил моето място и моята професия. Има много позитивни неща в нея. От една, виждаш реално успеха от работата си, от друга – помагаш на много хора, а от трета – правиш наука. Съвременната репродуктивна медицина се развива с изключително бързи темпове и със задоволство можем да кажем, че успешно прилагаме всички иновативни технологии. Целият екип, който е създаден от нас, върши отговорно своите професионални задачи – внедряваме инвитро технологиите в практиката. И резултатът ни се вижда от получените от нас награди.

Тя: Аз въобще не знаех, че съществува такава професията ембриолог. Първата година кандидатствах медица по настояване на родителите си. Знаех, че не е моята професия. Не ме приеха. Веднага след това се роди първото бебе инвитро в България. Гледах хората, участвали в този процес в предаването „Всяка наделя“. Тогава си казах – аз ще работя ето това, ще създавам живот. Не като лекар, защото наистина лекарят е човекът, с когото пръв се срещаш, даже човекът, който обира лаврите накрая, но там вътре, в лабораторията, невидим, този, който работи с клетките, който избира как точно да се направи оплождането, кои ембриончета точно да върне, за да постигне бременност – това е ембриологът. Тази професия е символ на научното развитие и прогреса. Ние служим на живота и създаваме живот. На следващата година записах биология.

Кога сте се чувствали най-щастлив професионално?

Той: Най-голямата ми награда досега е на Американската асоциация по репродуктивна медицина. Досега българин не е получавал такова признание. Това е много упорит четиригодишен труд, с много отговрности, за да може този проект да стигне до успешен край и да бъде оценен.

Тя: Аз тази радост я срещам всеки ден – заради емоцията в очите на хората, когато чуят, че имат позитивен тест. Когато идват да ни посещават с бебетата, когато видиш радостта в техните очи. Няма такова усещане. Най-много плача от щастие на нашите детски партита. Там ни залива едно цунами от позитивна енергия. Друго е да си го гледал това бебе на две отделни клетки и тези клетки ти да ги слееш и след това да видиш една беззъба и едни мънички крачета да тичат.

Той: Емоцията е, когато видиш крайния резултат. Другата част от емоцията трябва да бъде потисната, за да можеш да си свършиш професионално работата. Човек трябва да бъде много концентриран и последователен, за да бъде успешен. Емоцията идва накрая, когато видиш това, което си създал.

Има ли случаи, които помните ярко?

Той: От професионална гледна точка има един случай, който е свързан с теста за имплантационен прозорец. Една жена,с над 15-годишен стерилитет, правила редица процедури в България, Англия, Испания без резултат, дойде в клиниката и ми каза: „Докторе, разбрах, че правите нещо ново“. Тръгнахме да търсим проблем в имплатационния прозорец. След редица тестове установихме, че този прозорец при нея е много тесен, по-малък от 12 часа, което се случва много рядко. Направихме процедурата и преди повече от година жената роди. Имаме още един случай, който беше огромно предизвикателство за мен – в цервикалния ен канал на матката не можеше да се проникне с катетър, за да се поставят ембрионите. Отне ми няколко месеца за да измисля катетър, който сглобих от няколко части, ходих до различни градове, за да намеря точните компоненти. Жената забременя, а детето вече е в 4-ти клас.

Има и още много тъжни човешки съдби минали през сърцата на двамата. Няма как да се споменат всички. Тук се намесва и благотворителността. Да помогнеш на непознат в най-тежък момент, без да искаш нещо в замяна. Като при една майка, дошла със 18-годишния си син с рак на тестисите. Единственият шанс на това момче някога да бъде баща е да се замрази материал, преди да бъде оперирано. Това обаче е много скъпо. Деси Тачева не се колебае и го прави за собствена сметка. Защото да помагаш е човешко.

Какво е благотворителността?

Той: В личен план все повече и повече имаме нужда да правим благотворителност. В бъдеще още повече ще я лансираме. Тази необходимост идва сама и във времето още повече се засилва. Имаме огромен шанс, даден ни от Бога, да помагаме на хората да осъществяват една от най-съкровените си мечти – да имат свое дете. На много двойки сме дарявали процедури, но не сме го афиширали. Трите процедури, които сега даряваме, са поредните. На тези двойки ще направим необходимите изследвания и ще изберем най-подходящия начин за лечение. Технологично до края на годината процедурите ще бъдат реализирани. За да се появи бебето на бял свят, обаче – има един друг период от 9 месеца, който трябва да изчакаме.

Докторът не знае колко деца са кръстени на него, важно е основната клетка на обществото – семейството, да се съхрани. Между работатата – пациентите, и откритията – един голям дълг тежи на сърцето. И това е семейството. В моменти, когато се работи по 13-14 часа, някой губи. Докторът споделя, че е длъжник на семейството си. Майчинството на Деси пък трае само 4 месеца – връща се на работа. Синът им Мартин вече е на 18 години. За него д-р Владимиров споделя, че е упорит и последователен и че иска да вземе от Деси прецизността й и привързаността към семейството.

В професионален план има още много мечти за сбъдване и много разбити сърца без бебета за зашиване. А най-добрият атестат за добре свършената работа са детските усмивки и тичащите крачета.

ИНТЕРВЮ: ИВА ДИМОВА

ФОТО И СТИЛ: ЕКАТЕРИНА ТИТОВА

Публикувано в списание HELLO! България брой 4 (156).

Всички права са запазени!

Redaktor2 Author