Теодора Духовникова: Нищо не искам да връщам назад. Гледам напред. С любопитство

Човек открива щастие в различни подаръци от живота, а понякога същите те го срещат и с тъгата. Но за хора като Теодора Духовникова именно палитрата от емоции, които преживяваме, е това, което има истинско значение, защото скуката е „наказание“. Или както сама сподели на пресконференция след прожекция на най-новия български филм „Дъвка за балончета“, в който участва: „Като дете имах чувството, че няма по-тежко нещо на света, което може да се случи на човек, от това да не излизам 2-3 дни от вкъщи“. Днес, макар и различна, убедихме се сами, че точно това не се е променило в Теодора…
Героинята ти в „Дъвка за балончета“ е авантюристка, която не знае какво иска от живота. Можеш ли да оприличиш себе си с този образ?
От всички страхотни жени, които ми се случи да изиграя напоследък, Биляна е най-близо до мен. И като биография, и като чувственост, и като реакции. Разликата е, че Теодора винаги е знаела с кой точно мъж иска да бъде в даден етап от живота си. Докато Биляна прави доста глупости точно по тази линия. А героинята ми е много мила и специална, защото й дадох много от Теодора!
А какво иска Теодора от живота?
Иска да играе. Никога да не й е скучно. Да не й е битово. И да е здрава. Да няма война. Да няма чак толкова много темерути наоколо. Да имаме повече вкус във всичко.
Какви спомени пазиш от 80-те години?
Спомените ми са хубави, защото са детски. За детството няма режим, няма система. Помня едно щастливо, кльощаво, русо момиче, което нямаше търпение да се събуди и да започне да живее отново. Помня игрите ни и това, че излизах от вкъщи в 9 и се прибирах в 21 часа вечерта и още ми се играеше!
Кои години от живота си би изживяла отново, ако можеше да се върнеш назад?
Никои. Харесвам си всичките години и ми харесва това, че съм се променяла през тях. Толкова много съм се променяла, че никога не успях да си втръсна. И нищо не искам да връщам назад. Гледам напред. С любопитство!
А какво ти липсва най-вече от детството?
Безотговорността! Някой друг да се грижи за теб и да разрешава по-неприятните проблеми от живота ти така, както го правят родителите! Също ми липсва чистото щастие на детството! През годините понатрупах тъга. Но пък и нея не си я давам за нищо на света!
Като дете имала ли си своя „банда“ в квартала?
Да, разбира се! Имах си банда и в София, и в Казанлък, където отивах през лятото при баба и дядо. Казанлъшката банда беше по-силната! Много ме беше яд, че съм се родила в София. (усмихва се) По цял ден карахме колелета, люпихме семки, крадяхме котки, играехме на стрелки, също се телепортирахме като Блейк и Джена с акумулатора на чичо Сава, дълбаехме страшни фенери от тикви и плашихме нощем баба Марийка, светла й памет. И да, мисля, че си бях тарторче. Игрите не бяха чак толкова забавни, ако не бях и аз в тях…
Разкажи ни за първата си любовна тръпка?
Беше разкошен, рус, ужасно буен, само той можеше да ме бие на „телепортиране” и когато веднъж се изрепчи дори на дядо си (а той беше строг човек), го изгледах с такъв страх и обожание, сякаш беше водач на някаква световна революция. (усмихва се)
А спомняш ли си първата целувка?
Да. Доста години след това беше. В двора на едно училище. Беше малко страшно и сякаш на секундата пораснах.
Дъщерите ти ще гледат ли „Дъвка за балончета“?
Това е филмът, който и двете ми деца очакват с огромно нетърпение! Малката знае трейлъра наизуст и даже мисля, че малко ревнува от Аглея (б.а. актрисата, която играе Биляна като малка). Децата ми чакат този филм, защото им е много любопитно да видят моето детство.
Разговаряш ли заедно с тях за ролите си?
За някои да, за други не е подходящо. Все пак играя всякакви жени, някои от тях са ужасни, объркани, съсипани, проблемни същества. С голямата ми дъщеря използвам “повода“ да си поговорим за някои неща от живота и се получават страхотни разговори, но с малката все още си говорим на по-детски теми.
Кои са седемте чудеса в живота ти?
Родителите ми, театърът, Бог, фантазията ми, тъгата ми, талантът ми да мога да обичам, децата ми.

ИНТЕРВЮ: МАГДАЛЕНА ГЕОРГИЕВА
ФОТО: PR
Публикувано в списание HELLO! България брой 1 (165).
Всички права са запазени!

 

Redaktor2 Author