Петър Антонов: Здравословно е да оцениш себе си и да се уважаваш

Share on FacebookTweet about this on TwitterPin on PinterestShare on Google+Share on Tumblr

Казват, че всички пътища водят към Рим. Е, не всички. Житейският път на актьора Петър Антонов в момента е с посока Рим – София. Оставил е за известно време киното и актьорското майсторство за деца (което преподава в две училища) в Италия, за да се посвети на театралните си изяви в България. „Много ми се играе!”, признава той с най-искрения поглед, който можете да си представите. Моноспектакълът му „Едуард” (по текст на Радослав Гизгинджиев) се радва на голям успех, също и постановката „Абсурдни времена” с Нона Йотова (по стихове на Добромир Банев и Маргарита Петкова). Пътува много из страната, залите са пълни и щастието е изписано на лицето му.

Срещам го броени дни преди рождения му ден. Все още не знае къде и как ще празнува. Душата му е в полет – въодушевен е от новите проекти и срещи, а плановете за рожден ден са останали леко встрани.

Какво запази в себе си от детето Петър и с какво се раздели през годините?

Знаеш ли, аз бях много смотано дете (поглеждам го питащо). Свито, притеснително, изчервявах се само като ми кажеш „здравей”… Имах страх от това да не се изложа, бях много изпълнителен. Но хубаво детство имах, играехме много навън. Обикалях с колелото из целия град, без да се притеснявам.

И рождените дни бяха други, нали?

Оооо, то бяха едни филии с лютеници, с пастет … Деца на гости…

Ето такъв рожден ден ти трябва тази година!

Виж, това е идея! Ще взема да купя лютеница и пастет, също и швепс,.. но няма етър и алтай, уви. (замисля се) Не, не бих върнал такъв рожден ден днес. Мястото му е там, където е. Той затова е така привлекателен за коментиране, защото се е случил там някога в други обстоятелства, друг въздух и друга среда.

А равносметки правиш ли по това време на годината?

Отказал съм се от всякакъв вид драматизъм. Като изключим този, който работата ми налага от време на време. Но от раждането си човешкото същество робува на една схема на подсъзнанието, с която битуваме цял живот: дали ще му се случат хубави работи, дали ще се справи с това или онова… Колкото и голямо клише да е, много залагам на позитивизма. Не просто да кажеш: сега ще стана позитивен, а да работиш върху себе си като нагласа към света и всичко, което ни заобикаля. Затова не правя равносметки. Мога да оценя себе си. Дори си го позволявам. Но това не е самонаблюдаване, а по-скоро отчитане чисто технически как съм си свършил работата и какво още мога да направя, за да я подобря. Но позитивизмът е важен за мен. Това движи посоката в живота ми в момента.

Смени и географската посока. Първо беше към Рим, а сега е обратно към София. Защо?

Винаги ме питат за това, откакто се върнах. Знаеш ли какво им казвам? Артистът има една-единствена посока – тази, която избира за себе си. Път, който ще го удовлетвори най-много и най-точно, за да намери собствените си изразни средства. Планетата е една. Не можеш чак толкова да изчезнеш и да се скриеш. Единственото, което за мен е много, много полезно, е дисциплината. В Италия се учиш на невероятно много дисциплина. Нещо, което тук, в България, все още го няма.

Виждаш ли съществена промяна от преди да заминеш за Италия и сега?

Има много промени. Независимо от бита и социалния ни статус има моменти, в които се случват светлинки, които блещукат. Проблемът е, че това е само в големия град. Толкова ни е малка държавата, а нещата можеше отдавна да бъдат различни! За жалост винаги ще се борим с нашата народопсихология, с манталитета ни и докато не направим опит да променим подсъзнанието си, няма да стане.

Към себе си кога се обръщаш най-често?

Това е постоянно. Постоянно говоря със себе си. Понякога се хващам, че сам си говоря на улицата, колкото и странно да ти прозвучи.

За какво не можеш да се разбереш със себе си?

Не мога да се примиря с някои от добродетелите, на които семейството ми ме е научило. Например това винаги да проявявам разбиране, да бъда винаги толерантен и отзивчив. Но осъзнавам, че трябва да бъдем добри и да обичаме. На първо място да обичаме себе си. Това е много здравословно: да оцениш себе си и да се уважаваш. След това тази обич трябва да бъде прехвърлена и в общуването ни, защото сме много негативни. Във всичко. Все търсим кусура. А трябва да сме по-сърцати. Слава богу, имам страхотни приятели и обкръжението ми е от естествени, готини и много талантливи хора.

В Италия работеше с деца. Какво ти даваха тези занимания?

Това е някакъв ад. (смеем се) Говорех с тях на италиански, а на някои от децата не им се разбираше много добре какво казват. Стресът в началото беше жесток, но си казах, че не, ще го направим. Знаеш ли, децата такава интуиция имат?! Голяма любов е между нас! Страшно е! (смеем се) Много ме чакат и ми се радват. Децата ме научиха на много неща.

Какво например?

На това да бъда истински. Да бъда честен. Едно дете не можеш да го излъжеш. Децата са големи учители! Научиха ме да гледам със сърцето си. Като се замисля сега… липсват ми. Позволих си да им преподавам Станиславски и предизвиках интереса им. Много ентусиазирани и изпълнителни са. В края на годината винаги правихме постановка.

Сигурно и мили жестове е имало от тяхна страна…

Оооо, ти не можеш да си представиш какво чудо е! От изрязани сърца от хартия до картички с надписи „Обичаме те, Пиетро”. Цели торби съм събрал с такива красоти!

Пазиш ли ги още?

(усмихва се) Разбира се! Аз пък в самото начало ги подкупвах с бонбони, шоколади и всякакви лакомства, ако трябва да съм честен.

Освен децата, с които работиш, какво друго ти липсва от Италия?

Липсват ми някои места в Рим. Едно от тях е Трастевере – местност с малки фонтани и пре- красни заведения, с шумни млади хора, много сладолед… Липсва ми сладоледът! Много обичам! Този сладолед го има само в Рим, но няма да кажа къде е, за да не го откраднат (смеем се). Има 99 вида там. Липсва ми и небето. Рим има невероятно небе! Свободно небе, широко… Ще го видя чак към края на годината може би. Това лято няма да почивам, предстоят ми много турнета и менажирам една театрална сцена във Варна – Horizont Green Stage, където лятото ще се случват некомерсиални театър, музика и пърформанси.

Няма ли да се изкушиш да се върнеш отново в Италия за по-дълго?

Нищо не изключвам. Всичко е възможно да се случи. Един артист трябва да е свободен, да не спира да опитва всичко.

Каза, че посоката ти е една. Накъде ще поеме сега тя?

Тя винаги е една с много нюанси. Предстоят ми репетициите на нов моноспектакъл. Имам и две предложения за театър, които обмислям. Предстоят ми и снимки във филм, за което съм зверски ентусиазиран. Българска продукция, главна роля, сценарият е много готин. Режисьорът е Стилян Петров.

Следиш ли знаците на Съдбата? Водиш ли се от тях?

Понякога да. Но не се фиксирам в тази посока. Имам много силно развита интуиция, която много рядко ме предава. Един път ми се е случвало досега. Интуицията ми много точно позволява да преценя хората, да ги избера. Или ако сбъркам в преценката си за човек, много бързо ме измъква от грешката. А съдбата си е съдба.

Вярваш ли в нея?

Вярвам в себе си. А това, което ми е предначертано, честно казано, не мисля за него.

Какво искаш да ти се случи?

Искам да бъда заобиколен от честни хора.

Обществото ни е така изградено, че не могат всички около теб да са честни, нали знаеш…

Могат. Имам няколко човека около себе си, които са точно такива. И искам да запазя нормалността си – в мисленето си и общуването си. Много оскотяхме всички като цяло. Искам да сме по-адекватни хора. Не да пребиват жени и да убиват деца… Малка държава сме, нека сме свободни и всеки да прави това, което му е любимо. Нямам никакви други претенции.

ТЕКСТ: ВЕЛИАНА СИМЕОНОВА

ФОТО: ЕКАТЕРИНА ТИТОВА

ГАРДЕРОБ: ERMENEGILDO ZEGNA, OWLIEBOWLIE

ЛОКАЦИЯ: ГАЛЕРИЯ 2.0

Публикувано в списание HELLO! България брой 7 (159).

Всички права са запазени!

Redaktor2 Author