Надежда Узунова: Да си всеотдаен, означава да бъдеш до хората, които обичаш, когато е важно за тях

Share on FacebookTweet about this on TwitterPin on PinterestShare on Google+Share on Tumblr

Със сигурност отглеждането на дете не е никак лесна задача, особено когато си познато лице от телевизионния екран, а децата са всъщност две. Но чаровната водеща на Новините на NOVA Надежда Узунова категорично не би определила като предизвикателство фактa, че е майка на син и дъщеря. Тя по-скоро вярва, че е благословена с прекрасните си съкровища Даниел и Миа. Журналистката смята, че професията й, която ангажира немалка част от нейното време, не може да служи като оправдание, ако не си всеотдаен към близките си. Но също така обичта не може да бъде оправдание, в случай че човек не е професионалист. Не харесва и използва думата „край“, защото я счита за безвъзвратна и лишена от всякаква възможност. Вместо нея към децата си най-често казва „достатъчно“. Тогава Надежда не слага точка на нещо, което рожбите й обичат, а многоточие… А сега е време да ви въведем в магическия свят на Надежда, Даниел и Миа…

Надежда, децата ти са страхотни. Споделят ли ти впечатленията си, след като те гледат на малкия екран?
Помните ли Карлсон, който живее на покрива? Когато за първи път вижда телевизор, той е убеден, че това е буркан за кифлички, в който необяснимо как са напъхани едни малки хора – чичковци, които се карат за политика, и красиво момиче, което казва къде ще вали сняг. Има хора, за които всичко, ставащо в „телевизионния буркан“, е важно. Има други, които се карат с него. Има и такива като госпожица Рог от „Карлсон“, които мечтаят да влязат в него. Както и хора, които започват да гледат с други очи на тези, които „ги дават по телевизията“. Повечето безрезервно вярват на всичко, казано от малките хора в „буркана“, просто защото са го „казали по телевизора“. За всички нас от „буркана“ това е страхотно предизвикателство и отговорност. Да бъдем себе си и да бъдем честни с тези, които ни гледат. Жалко е, че има колеги журналисти, които възприемат работата като госпожица Рог.

До известна степен професията ти противоречи с пълната всеотдайност към семейството. При теб как се получават нещата?
За мен да си всеотдаен, не означава да си с някого 24/7. Така по-скоро си досаден и дори задушаващ. Да си всеотдаен е да бъдеш до хората, които обичаш, когато е важно за тях. И няма професия, която да противоречи на това. Познавам хора, които използват професията като оправдание да не се обвързват. И други, които използват семействата си, за да се оправдават на работното място. Да, често се налага да правя лични компромиси заради работата си. Но същото важи за лекарите, музикантите, пилотите, полицаите, спортистите дори. Не мисля, че това прави нас и тях лоши родители. Убедена съм, че един осъществен и удовлетворен от професията си човек е много по-добър родител от онзи, който „жертва кариера“ заради семейството си. Успелият в работата не пренася болни амбиции към децата си и не смята, че те са му длъжни, защото се е отказал от нещо в тяхно име.

Замисляш ли се кой застава пред телевизора, когато съобщаваш новините?
Всеки път, когато трябва да прочета новините или да разкажа за определено събитие като репортер, си повтарям: „децата гледат“. Мисля, че ако всеки от нас си свърши работата така, че децата ни да не се срамуват, когато ни гледат, ще сме се справили с предизвикателството на „телевизионния буркан“. И се радвам, че в NOVA съм намерила доста колеги, на чийто опит се доверявам и които се доверяват на мен. Идеята, че децата гледат, ме кара да търся и намирам каузи в журналистиката. Като „Мисия образование“ например. Благодарна съм на телевизията, че застана зад идеята ми да разкажа за най-доброто образование в Европа – финландското. И съм много обнадеждена от отзвука, който репортажът ми в „Темата на Нова“ предизвика.
Тази есен от УНИЦЕФ ми се довериха да направим кампания в защита на децата в конфликт със закона. Репортажите от „Осъдено детство“ са едни от най-трудните и емоционални, които съм правила. Ще съм ужасно щастлива, ако някой ден моите собствени деца ми кажат: „Браво, мамо, че си опитала да помогнеш!“.

Спомняш ли си първия път, в който Дани и Миа те нарекоха „мамо“?
Даниел, голямото ми дете, проговори, но упорито отказваше да ми вика „мамо“. Наричаше ме „Наде“, защото така чуваше да ми казват другите. Тогава може и да ми е било малко криво, но сега си казвам, че той просто е подражавал на приятелите ми и е искал да е един от тях. Сега аз, на свой ред, полагам усилия да съм по-скоро в приятелския, а не в родителския кръг.

Какъв тип родител си?
Атипичен родител. Не съм особено взискателна, не чета конско, опитвам се да не нравоучителствам, а да давам личен пример. Страх ме е от амбициозни родители. Като майка се опитвам да бъда пълна противоположност на това. Да разбирам, да уважавам, да осигурявам много възможности, но да оставям на децата сами да избират между тях.

Как създаваш семейния уют в дома си?
Нужно е само едно нещо – обич. Всичко друго може да бъде намерено в произволен каталог за мебели.

За какво отделяш най-много време, когато си заедно със семейството си?
Отношенията ни не са по хронометър. Правя това, което изисква моментът. Но нещото, на което държа, е да си говорим. И понеже и четиримата сме бъбриви, често се стига до „надприказване“ и „ама,нека и аз да кажа“.

Винаги ли се обръщаш към децата ти по име?
О, имат си доста галени прякори, но категорично няма да ги издам, защото някои от тях използвам за пароли тук-там. Но нека ви споделя друго, децата ми са научени да се обръщат към възрастните по име. Аз съм голям противник на леля еди-коя си и чичо еди-кой си. Хората си имат имена.

Дани е вече трети клас, а Миа ще бъде първокласничка. Чувстваш ли, че са пораснали твърде бързо?
Това е относително. Като си спомня нощното ставане, колики, зъби, тичането след тях по паркове и площадки, ми се струва, че не е било никак бързо. От друга страна, като видя снимка или видео дори от миналата година, се стряскам колко са се променили.
Но, не ме смущава, че растат. Това е някакво широко разпространено клише: че родителят трябва да страда, защото децата му стават все по-големи. Аз си мисля, че времето ни прави все по-близки, все по-лесно общуваме и се разбираме. Да, те стават по-независими, родителите не са величина от първа необходимост и може би това ги стъписва и ги кара да казват „как бързо отлетя времето“. Но това ни дава шанс да излезем от родителския и да влезем в приятелския кръг. А там, както вече казах, на мен лично ми е по-забавно и приятно.

Кой от двама ти споделя повече?
Няма съревнование в откровеността към родителите. И двамата споделят, но различни неща. Всеки от тях ме търси по различен начин. Но и двамата са много емоционални и открити и може би най-голямата ми отговорност е да не ги разочаровам като слушател. Освен чисто личните неща техните откровения ме държат в час с тенденциите в „Междузвездни войни“ и новата българска поп музика.

Казват, че първите 7 години са най-важни за възпитанието на едно дете. Какви основи положи при Дани и Миа?
Не гледам на възпитанието като на тренировка. Не е идеята да дресираш едни малки човечета, да ги вкараш в някакъв модел и клише. Важно е какво правиш, а не какво казваш. И с действията да поставиш ясни разлика между добро и лошо. Това ми е принцип и в журналистиката.

С кого от двамата ти е по-трудно?
Като цяло Миа е по-своенравна. Но това не е нещо, с което се опитвам да се „справя“. Честно казано, ужасно й се радвам как отстоява себе си във всякакви ситуации. Често казвам на шега: Като порасна, искам да стана като Миа! Вярвам, че хората с мнение движат обществото напред.

За какво си непреклонна и им отказваш категорично?
Не отказвам нищо, което те съумеят да аргументират. Не насърчавам капризи, но ако дадат достатъчно разумни обяснения защо искат нещо или защо трябва да направят нещо, се съгласявам. Ако отказвам, се опитвам и аз добре да аргументирам защо.

Дани и Миа изглеждат много близки.
Да. Приятели са. Защото и ние не ги делим. Имат обща стая. Много от играчките им са общи. Играят в една тайфа, предимно от приятели на Дани, но на Миа това й доставя удоволствие, сигурно защото се чувства по-голяма.

Какво научи и продължаваш да учиш от тях?
За да ти отговоря, ще си позволя да използвам думи на Георги Господинов, цитатът не e точен… Той пише, че детството е пълно с глаголи, децата не ги свърта на едно място, всичко в тях блика и се развива. После глаголите се сменят със съществителни – съществените неща на зрелостта: дом, кола, работа… От децата уча да пазя глаголите в живота си.

Често ли те изненадват?
„Изненадва“ не е думата, но Дани ме впечатлява с мъдростта си. Не знам с какво го заслужих това чудесно дете. Той е вселена. Понякога ме изненадват с мечтите си. Миа скоро ни разсмя до сълзи с една от нейните. Духа свещичките на рождения си ден и идва след половин час с въпроса: Посиняла ли съм? Оглеждаме я леко притеснени и я успокояваме, че си изглежда съвсем нормално. И очите й се пълнят със сълзи. Преди да духне свещичките, си пожелала да се превърне в синьо пони и много се разочарова, че мечтата й не се сбъднала.

Ако се върнеш 15 години назад, така ли си представяше живота си сега?
Мечтала съм за това. Но, честно, по-хубаво е, отколкото съм си го представяла!

Какви цели си постави за 2017 година?
Иска ми се по-често да излизам от буркана на Карлсон. Да снимам още филми, които да дадат на зрителите път, смисъл и надежда. Освен това съм обещала на сина си да го заведа на гарата „КингсКрос“ в Лондон и да търсим перон 9?, от който тръгват влаковете за „Хогуортс“ – училището за магьосници от „Хари Потър“.

ИНТЕРВЮ: МАГДАЛЕНА ГЕОРГИЕВА
ФОТО: ЕКАТЕРИНА ТИТОВА
СТИЛ: ЕКАТЕРИНА ТИТОВА
ГАРДЕРОБ: SCANDAL, SCANDAL KIDS, EMPORIO ARMANI
ЛОКАЦИЯ: SCANDAL – PARK CENTER

Публикувано в списание HELLO! България брой 1 (153).

Всички права са запазени!

Redaktor2 Author