Мария Касимова-Моасе: Детайлите са моят начин да гледам на света

Share on FacebookTweet about this on TwitterPin on PinterestShare on Google+Share on Tumblr

В някои хора се влюбваш от първата среща. Други откриваш с времето, преживяванията и емоциите. Трети забравяш. Но… Да, да се върнем към онези от първия вид! Жената, с която след малко ще ви срещна, е точно от тях. Писателката и журналистка Мария Каимова-Моасе бързо ще влезе под кожата ви, защото носи море в сърцето си, криле в мислите и слънце в очите, а историите й отнасят високо и надалече… „Обичам да разказвам, защото обичам да виждам как историите се отразяват в очите на другите, любопитна ми е реакцията на хората, искам да ги видя”, признава тя. Убедена съм, че ако книгата й „Близки срещи със смесени чувства” (изд. „Колибри”) попадне в ръцете на режисьора Педро Алмодовар, от нея ще се роди следващият киношедьовър. Не са й чужди нито темпераментът, нито колоритът, нито щастието и нещастието на героините му. „По-заразно е да си нещастен, отколкото да си щастлив, споделя с усмивка Мария. – Уви, там вирусът е много по-силен. Много трудно се лекува.”

Доста често споменаваш морето в текстовете си, то сякаш те следва по петите… Кога най-често ти липсва?

Родена съм в София и тук съм израснала, но морето е нещо много специално за мен. Сигурно съм била риба в последния си живот. А може да съм била и море. Сега живея на Средиземно море – на три минути пеш от дома ни е, качвам се на едни скали и пред мен е целият простор. Страшно е красиво! Изумрудено красиво. Ама го няма в душата ми. Гледам го като пейзаж. Не е моето. Най-красивият пейзаж за мен е от една точно определена скала на плажа в Бургас, под Летния театър. Там колко мечти съм измечтала…

Върви ти на вода. От детските ваканции край морето до къщата на остров Менорка, където живееш сега, обградена от вода…

Обичам водата! Плувам от много малка, след като веднъж щях да се удавя, докато бях с баща ми в Балчик. От първи клас в продължение на 6-7 години тренирах плуване. Не бях спортен тип, но пък бях най-добрата плувкиня в класа. И до днес плуването ми действа терапевтично: да скоча във водата, да се задържа под повърхността й и после да изскоча нагоре, а водата да се плъзне по мен.

Ако сега можеше да хванеш за ръка 20-годишната Мария, къде щеше да я заведеш?

Бих я завела на моите си места (усмихва се). Като ме питаш така, имам чувството, че ми е дъщеря и гледам на нея като на дете. Бих я завела да й покажа кои са важните места в живота, който й предстои. И когато дойде моментът да бъде на тези места, да им обърне повече внимание. Бих я завела във фурната в Бургас при баба и дядо, бих я завела на Мусала (там съм ходила веднъж с един мъж и беше много хубаво), ще я кача на високи сгради (в Ню Йорк например)… Бих отишла с нея на места, на които и аз не съм ходила, и бих й се възхищавала как се радва, откривайки ги.

Променила ли се е много?

Мисля, че се промени, и то за хубаво. Защото беше много по-драматична героиня. Много повече преживяваше нещата, с много повече страст се хвърляше и беше много по-уверена. Но сега знам цената и не се страхувам. По-позитивна съм. Когато почина майка ми, една нейна приятелка ме попита какво искам да направя. Казах й, че смъртта толкова много ме ужасява, че искам бързо да родя едно дете и да го отгледам, за да й отмъстя на тази гад, дето ходи и взима хора просто ей така. Приятелката ме посъветва да не го правя сега, а да взема моя снимка като малка. Да огледам детето на нея, да го опозная, да го обикна, да се опитам да го зарадвам и да му дам топлина. Да го попитам кога плаче и кога се смее, какви неща го радват, да го завивам, когато спи… И това много ми помогна. В един момент на връщане от гробищата между два светофара тази жена ми даде поглед към мен самата, който впоследствие много ми помогна. Много неща направих в името на това дете, за да се чувства щастливо.

Участваш в сборника „Бащите не си отиват”, в който разказваш за баща си – актьора Хиндо Касимов… Къде отиват бащите, щом не си отиват?

(Поглежда леко встрани.) Моят конкретно е зад дясното ми рамо, леко по диагонал. Имам физическото усещане за това, може би е някаква изградена реакция (бях 16-годишна, когато той почина, и много ми липсваше) и сега продължавам да си водя диалози с него, всеки ден го споменавам по една или друга причина (усмихва се). Със сигурност татко ме чака някъде, имаме толкова много места заедно. Със сигурност е в Бургас и в болница „Шейново”, където съм се родила (а той изкривил с пръсти монета от една стотинка, докато чака, и после написал до баба и дядо телеграма от мое име)… Сигурно затова и не ме е страх от смъртта, защото там имам двама души, които са подготвили нещата да ми е добре, когато си отида.

Често ли те питат за него в интервюта?

Да, често. И аз много обичам да говоря за него. Моите деца не го знаят и ми е много мъчно, защото те дори няма как да му кажат „дядо”. Винаги е „на мама баща й” и „на мама таткото”.

България липсва ли ти?

Когато съм в Менорка, ми липсва. А когато съм тук, ми липсва моят си живот там и разговорите със Стефан, който е изключителен партньор! С него си говорим много, с емоционална дълбочина. Той е бил журналист, много чете и се интересува от история. Има бърз рефлекс и веднага ми дава другата гледна точка.

Когато съм на острова, го няма стреса и цялото време си е мое и аз си го разпределям. Мисълта ми работи, без нещо отвън да ме тормози. Отдавам се на съзерцателност и вслушване в думите, изпадане в детайлите…

Ти си от хората, които култивират малките мигове на щастие. В какво се състоят тънкостите на изкуството да събираш такива мигове?

Сигурно е от моята наблюдателност. От дете съм много наблюдателна и за мен предметите наоколо също живееха. И детайлите са моят начин да гледам на света. Моята близка приятелка Наталия Симеонова, когато прочете ръкописа, каза, че това е литература на емоционално наситения детайл. Явно прави впечатление това с детайлите. Всеки я носи тази сетивност, но тя е скрита в плик, в опаковка, защото не е лесно да се справя с нея в тази джунгла, в която живеем. Успяла съм да я култивирам, за да мога да работя като журналист. Но от друга страна, е седяла в мен. Затова ще дръзна да напиша и роман, защото това е моята възможност да разказвам истории.

Щастлива ли си?

Да, мисля, че съм щастлив човек с всички неща, които ми се случиха. Защото при мен краят е добър. Положа ли усилия, този момент идва, и това ми дава възможност да се чувствам спокойна.

Има ли място, на което би искала да се събудиш поне веднъж в живота си?

(Замисля се, след което се усмихва широко.) Никога не съм спала на плажа.

На някой конкретен ли?

Не. Нямам идея на някой. Но искам да се събудя, да е лято и аз да съм на пясъка и да чувам водата. Да, на Черно море трябва да е. Имам и места, на които вече съм се събуждала, и не съм си и помисляла, че мога да се събудя и да е толкова прекрасно!

Лято е, в България си все още, до Бургас пътят с кола е около 3-4 часа…

Да, но препоръчай плаж, на който няма застроена барака… Трябва да го намеря, трябва да се изпълняват мечтите! А това е от лесно изпълнимите мечти.

ИНТЕРВЮ: ВЕЛИАНА СИМЕОНОВА
ФОТО: ГАБРИЕЛА РУДАРСКА
ГРИМ И КОСА: ФАНИ АЛБАЙРАК

Публикувано в списание HELLO! България брой 8 (160).

Всички права са запазени!

Redaktor2 Author