Любка Биаджони: Музиката е моята любов, но голямата ми любов са синовете ми

Share on FacebookTweet about this on TwitterPin on PinterestShare on Google+Share on Tumblr

Знаете, най-хубавите срещи стават случайно. На случайни места, в случаен момент от живота, по случайно време. Дали? Съвсем не. Случайности в живота няма. Не е случайно, че е 8 март, не е случайно, че в София вали из ведро и че уличната филхармония от клаксони и спирачки е подела поредния марш на недоволството. На фона на тази ежедневна лудница като светъл лъч се явява срещата ми с една от най-известните жени диригенти в света – Любка Биаджони. Може би най-широко усмихнатият човек, когото съм виждала през последните години. И най-успешният. Освен световно признат диригент Любка е и грижовна майка на две чаровни момчета – на 12 и 14 години.

Срещам я малко преди началото на репетицията й за големия симфоничен концерт „Жените в музиката”, който предстои на 27 май в зала „България”. „Радвам се, че много хора ме подкрепят, включително новият директор на Софийска филхармония Найден Тодоров”, споделя тя. „Можем само да се радваме, че всичко е на такова високо ниво.”

Вярвате ли в случайностите в живота?

За мен няма случайности. Понякога си говоря с някого по телефона и признавам: знаеш ли, толкова много си мислех за теб и ето, че ти ми се обаждаш! Случва ми се през ден (усмихва се). Според мен изобщо нямаме представа колко голяма сила притежава интелектът ни. Познаваме само 10 процента от възможностите му, а това, което ни свързва с хората, наричаме телепатия, любов, симпатия… Всички тези чувства според мен са един огромен аутобан от неврони, носещ се във въздуха, който ни свързва въпреки разстоянията и времето. Това е толкова силно и впечатляващо и всеки път се учудвам как сме свързани хората. Затова за мен няма случайности. Има нещо неразбираемо, което някои наричат Бог, други Съдба, но както и да го наричаме, това е нещо много силно. Ако го осъзнаем, ще бъдем по-скромни и с повече уважение към другите.

Предполагам като диригент още по-силно усещате тази връзка, докато работите с музикантите…

Това, което наистина много обичам в работата си, е контактът с хората. Навремето, когато влязох в академията, професор Георги Робев ме попита защо искам да дирижирам. Отговорих, че това ми дава не само усещането на звука с ръцете, което е нещо прекрасно и удивително, но и сякаш отварям душите на хората. Това е най-красивото в работата на диригента. Не е махането с ръце или задаването на ритъма. Човекът диригент всъщност е един мисионер, нашата мисия е да успеем не само да предадем вътрешността на партитурата, но и да дадем абсолютно всичко от душата и интелекта си. Когато човек е на сцената, той е абсолютно гол. Той е там с цялата си същност.

Какво е предизвикателството за жена да се наложи в една типично мъжка професия, каквато е диригентската?

Аз не знам дали се налагам… Понякога, когато ми казват „маестра”, не е добре. Защото на италиански това са учителките в училище. Не смятам, че нещо трябва да се налага. Аз мога да наложа моето възпитание на децата ми, докато са малки, защото смятам, че така е правилно. Винаги се старая да убеждавам колегите, а не да налагам. Музиканти, диригент и хористи са един организъм. Трябва да сме обединени, за да можем да убедим и публиката. Ако в един момент някой изпъква или се старае да върви индивидуално, всичко ще звучи странно, нали? Същото е и в семейството, и в живота като цяло. Няма ли ги хармонията и хомогенността, не се получава! (усмихва се широко) Ако не бях майка, със сигурност нямаше да дирижирам така. Това, че се омъжих, че живея в Германия, че имам две деца и щастието да живея сред природата, че имам възможност да усещам как тече животът – това е най-големият лукс в днешно време. Ние, жените, сме родени за диригенти. Жената е тази, която организира ежедневието в семейството. Ето сега оставих у дома мъжа ми с двете деца и трябваше да му обясня точно какво да прави, докато ме няма. А той се беше шашнал за всичко, което трябва да свърши с децата за два дни. Слава богу, че са от 8 до 17 ч на училище. Но след това единият отива на уроци, а другият – на тромпет, на езда… Много често жените трябва и да готвим, и да гладим, и да чистим, и да си гледаме професията. Мъжете много не се и замислят какво правим ние. Радвам се, когато някой път си дават сметка какво трябва да правят жените. Бащата на децата ми също е диригент, но разликата в ежедневията ни е голяма. В момента правя всичко, което е по възможностите ми, за да съчетая семейството с работата. Сега синовете ни са в пубертета и все още имат нужда от мама и от насока, за да не се изгубят. Много съм близка с децата си, говорим, а това е важно. Те знаят, че ги обичам и че давам и правя всичко за тях. А когато растат в семейство, където има разговор и културно интелектуално обкръжение, това е много ценно. Важно е да насочваме децата си към ценностите, защото в днешно време те изчезват. Много е страшно!

Кое наричате свой дом? Къде се чувствате най-много у дома си?

Там, където е семейството ми. Когато бях в Италия, се чувствах полубългарка, а докато учех в България, бях италианка. Сега в Германия пак съм италианка, но съм там от 20 години и имам семейство и приятели. Харесва ми идеята да съм гражданин на света. Ако един ден отида да живея със семейството си в Италия, Япония или Русия, там ще е моят дом. За мен няма по-важно от семейството!

Със сигурност ви се е случвало да дирижирате, след като сте преживели душевна драма. Как успявате да излезете от това състояние, за да се качите на сцената и да предадете емоцията на музиката?

Понякога не се излиза. Трудно е, защото моята професия изисква да съм напълно професионалист. През 2012 г. имах такава ситуация, когато трябваше да дирижирам „Реквием” на Моцарт. В това време свекърва ми умираше. Аз не бях на себе си. Имах главоболие, по цял ден плачех и исках да бъда при нея. За мен беше истинско мъчение. Никога няма да забравя: излязох, дирижирах наизуст, като в транс (очите й се насълзяват при спомена). Да дирижирам „Реквием”, докато свекърва ми умира, беше изпитание, но си казах: „Добре, ще го направя за нея”. На другия ден след репетиция хванах самолета и отидох при свекърва си. Тя беше все още жива, но вече не чувстваше нищо. Взех ръката й… и няма да повярвате… (преглъща тежко) след десет минути тя почина. Като че ли ме е изчаквала да се върна.

Сега, ако се върнем в началото на разговори ни – ето, няма случайности. Имах щастието да дирижирам този „Реквием” за нея, след това да взема ръката й и тя да почине в ръцете ми. Никога няма да го забравя. Ние не сме актьори и суперзвезди, а сме филтър. Затова трябва да бъдем скромни и да знаем къде ни е мястото.

Липсата на скромност в хората ли ви притеснява най-силно?

В момента всичко е само фасада. И това е много жалко. Малко са хората, които се интересуват от истинското. А знаете ли, нещо истинско може да е една разходка до Витоша или просто да си купите сладолед с детето и заедно да го изядете на слънце. Защото днес ни има, утре ни няма. Францисканците едно време са се поздравявали не с „добър ден” и „добро утро”, а с „братко, не забравяй, че ще трябва да умреш”. Това е съзнанието, че сме само една секунда, но когато сме тук, нека тази секунда бъде истинска. Нека го има уважението към другите хора.

Каква е връзката между любовта и музиката?

Музиката е моята любов.

Голямата ли?

Не. Голямата ми любов са синовете ми, ако трябва да сме честни (смее се). Музиката е онзи мотор, който ме кара да живея пълноценно. Тази магия да свирим всички заедно… всички като една емоция, на едно място и да се сътворява нещо прекрасно за душата и интелекта. Щастието да усетим тази емоция от музиката както при любовта, е едно и също. Много съм благодарна на Бог, че ми е дал този дар!

ИНТЕРВЮ: ВЕЛИАНА СИМЕОНОВА

ФОТО: ЛИЧЕН АРХИВ

Публикувано в списание HELLO! България брой 4 (156).

Всички права са запазени!

Redaktor2 Author