Йоана Буковска-Давидова: Щастието не се измерва в карати. Измерва се в полети

Share on FacebookTweet about this on TwitterPin on PinterestShare on Google+Share on Tumblr

На границата между новата и старата година, когато всеки отваря мислите и сърцето си за онова, което се е случило през последните месеци, и отправя поглед към пътя на най-съкровените си желания, няма по-хубава среща от онази с емоционален и откровен човек. На кафе и сладки приказки в един от най-студените дни на декември се виждаме с Йоана Буковска. Актриса, носеща дълбоката душевност на Чехова героиня и онова характерно детско учудване на порасналата Алиса, която не спира да търси и открива чудесата около себе си.

Споделя ми, че в момента се чувства истински щастлива. Защото има всичко, което й е необходимо: семейство, деца, кариера, признание. Разбира се, това има своята цена – преумора, липса на свободно време. „Но си струва, когато се чувстваш осъществена и си намерила своето място.” Радва се на всеки коментар, оставен под снимките й в страницата на сериала „Откраднат живот”, но най-вече на откровението на зрителите колко добра актриса е. „25 години работя и се боря точно за това. Не само за комплиментите, които досега съм получавала:“ …тя е много красива, много харизматична, стои много добре на екран…“ – те, разбира се, ме ласкаят, но винаги са ми били несъществени – все пак аз съм актриса, а не модел – ние не разчитаме единствено на външността… ”

Всяка от срещите ни с Йоана носи емоция с различен заряд, а разговорът винаги поема по своя пътека, която внезапно извива нанякъде…

Как се случи промяната от Йоана – харизматичната, в Йоана – пълноценната?
Получи се чрез едно пренареждане на приоритетите в живота ми: преди на първо място беше актрисата и след това всичко останало, а сега е първо майката и съпругата и след това актрисата (и приятелката и…).
Приятелите са важни. Те са и двигател, и пречистващи елементи. Добрите приятели и след два дни, и след две години да ги видиш, винаги имате какво да си кажете, все едно не сте се разделяли. Те са като пристаните. Всеки от тях е мястото, където можеш да акостираш с лодката си за малко и без значение дали е слънчев, или дъждовен денят, да прекарате страхотно в споделяне на страхове, на преживявания, на надежди… Те ти дават усещането кой си, къде си и докъде си стигнал. Тези срещи ме правят щастлива и още по-благодарна, че ги имам в живота си.

Коя е Йоана, която хората не познават?
Това може би ти можеш да кажеш по-добре, защото правим заедно не знам кое поред интервю… Следиш развитието ми през годините. Йоана е различна във всеки един свой период. Ако прочетеш отново интервютата й назад във времето, можеш да разбереш какво й се е случвало. Моите роли обаче са големите катализатори за промените, които са се случили с Йоана.

Имало ли е някога отдръпване от страна на приятелите ти. Такива, на които твоите успехи или известност не са им понесли?
Това мисля, че се случва на всеки, който е успял да се наложи като индивидуалност и личност в професията си, без значение какво работи. Но както знаеш, най-точният критерий за отсяване на приятелите е времето. И онзи, който е до теб, когато най-малко е очаквал, но ти най-много имаш нужда, той е твоят човек. Иначе за сладки приказки винаги може да се намери някой, но с времето, когато се озовеш в средата на живота си, вече знаеш кои са проверените хора, и ставаш доста по-безкомпромисен с останалите. Започваш да бъдеш по-уверен в това кой си, къде си и какво искаш от живота. И от това сигурно страдат онези, които само си мислят, че са ти приятели.

Умееш ли да си вадиш поуки от неуспехите и грешките, или често ги повтаряш?
Може би е и от професията, защото аз работя с психопрофилите на различни жени, където има случки, в които аз присъствам като изпълнител на ролята, но след време техният житейски опит ми помага за избора, който правя, когато се озова в подобна ситуация.
Най-важно е да не губиш златната среда – да съумееш хем да си участник, хем да си наблюдател. А за да я запазиш, трябва да си направиш много точен анализ, когато се дистанцираш и не си вече емоционално обвързан с дадената ситуация. Ако си направил правилните изводи и избори, тази ситуация не се повтаря повече. Ако не си, ще трябва поправителен. Животът е строгият учител, а ти си ученикът, който показва дали си се поучил от грешките си предишния път, за да успееш да продължиш нататък.

От кой тип ученици си: от тези, които често остават на поправителен, или от отличниците?
Трябва да ти кажа, че през последните години явно съм си взела поправителните добре, защото изненадвам дори себе си с тази безкомпромисност и проява на сила в отстояването на това, което искам, и което не искам. Нещо, което преди не ми беше присъщо и не се осмелявах. И като жена, и като актриса. Очевидно се случва, когато повярваш в себе си, и си дадеш сметка през какво си минал и какво си постигнал, от какво си се отказал, кой си… Важно е да добиеш това усещане за себе си и да се приемеш с всичките си плюсове и минуси, за да проумееш, че това да си различен, е най-големият ти коз, а не е смисълът в това да подражаваш и копираш… Тогава ти правиш сам избора за пътя, по който искаш да вървиш.

Ако можеше да промениш нещо в изборите си досега, би ли се върнала назад, за да вземеш друго решение или избор?
Не.

За нищо ли не съжаляваш?
Вече не. Това е най-мъчното. Да намериш вътрешния си баланс, в който да преосмислиш всичко онова страшно и немислимо, което ти се е случило, за което ти си намерил силите, за да го преминеш, и си успял да откриеш и малката светулка в тъмното, за да продължиш напред. Да станеш този човек, който е благодарен за всичко, което има в живота си. Ако ги нямаше всички падания и всички грешки, нямаше да я има и днешната Йоана с всички прозрения за себе си и за света. Не съжалявам за тези неща, за нищо не съжалявам! И знам, че ако имаше машина на времето, пак щях да направя същите избори, за да имам опита, който имам днес!

И да имаш нещата, които…
(прекъсва ме) …винаги съм искала! (усмихва се) Които дълбоко в себе си винаги съм знаела, че мога да имам и това да ме направи смислена.

Като двата малки слънчогледа Вера и Любо, които си имаш у дома.
Да, те са най-голямото щастие! И най-голямата ми сбъдната мечта. А когато сбъднеш толкова голяма и невероятна мечта, разбираш, че всички други са по-малки и са още по-възможни! Трябва да запазиш само увереността и силата на желанието си във времето и да се опиташ да си търпелив и смирен, като си забраниш да се чудиш как ще стане.

Кои би посочила като свои най-големи учители в живота?
Много са… (замисля се) Бих казала, че всеки човек, който е бил изпратен в живота ми, е бил мой учител. Независимо дали това е родител, роднина или приятел… дори приятели предатели. Вярвам, че всички хора в живота ни са изпратени, за да ни дадат своите дарове, независимо дали ни създават проблеми или радост. Родителите, разбира се, са най-големите авторитети, които изграждат отношението ти към света и познанието за това кой си ти в него. Съпругът ми Иван е най-ценният ми учител, защото партньорството ни с него ме учи как да вървим заедно в една посока. Да се хванем за ръка и да минем заедно по пътеката на живота. Особено когато става дума за отглеждане на децата, защото това е най-голямото училище. За да намериш баланса в това най-отговорно изпитание, трябва да имаш пълната подкрепа и разбиране на отсрещния и толкова да сте си изградили общ език на комуникация, че само като се погледнете, да знаете какво трябва да предприемете с тези там двамата. (смеем се) Което е висша форма на партньорство, висша форма на доверие. И това е най-мъчният урок, който май се учи цял живот. И докато сте заедно тук и сега, това учене няма край. Така че в момента се намирам в най-сложното училище по висш пилотаж – това на партньорството, заедно с това да бъдеш родител. А когато имаш и работата, която ти позволява да изявяваш творческия си потенциал, тогава ти си щастливец! Щом се почувстваш ощетен, независимо дали е откъм семейство или откъм работа, всичко започва да ти куца.

Малките ти големи учители Вера и Любо на какво те научиха?
Знаеш ли, оказа се, че съм забравила да виждам света през детските очи. И докато заедно с децата преживяваме различни неща, те ми показват онази различна, откривателски нестандартна житейска гледна точка, която ме връща отново в детството. Когато видя блясъка в очите им, си спомням онова усещане – все едно нещо за първи път ми се случва.
Най-трудно ми е да им обясня агресията, с която в момента се сблъскват в детската градина. Започнаха да експериментират много един върху друг. Вера завря троха в ухото на Любо, той пък й отряза кичур коса с ножицата в детската градина… нормалните неща (смеем се). Думата „шамар” я научиха в детската градина. Те не знаеха какво означава това. Дори когато чух Вера да я произнася с подходящата интонация и словоред: „Гледай да не изядеш шамара!”, я попитах: „Знаеш ли какво е това?”. А тя: „Не”. Обясних й, че това е да удариш някого така силно, че да го заболи. Хубавото при Вера и Любо е, че са един за друг учители и когато ги попитам дали той, съответно тя, би искал\а да изпита същото, те бързо се поставят в ситуацията на другия и конфликтът приключва лесно и безболезнено с размяна на извинения.
Наскоро открих, че рождената дата на Иван – 16 август, е международният ден на израза „Обичам те”. Може би затова те са и едни от най-често произнасяните думи вкъщи. Минимум по пет пъти на ден, инспирирано обикновено от близнаците, някой споделя на другите у дома, че ги обича, и в отговор бива залят от обичта на останалите.Често признавам на Иван, че откакто се родиха децата, моята обич с него сякаш се е утроила. Спокойно можем да добавим към фамилията ни Давидови, тире, „Обичам те”, защото това е водещият принцип у нас.

Имаш ли си любима мисъл за заспиване и за събуждане?
Да, записала съм ги като текст към алармата на телефона си: „Събуди се, чудесата те очакват!” и „Ехо, отвори очи, вече всичко е възможно!”. Напоследък и на всичките си приятели пожелавам точно това – да имат по едно малко чудо всеки ден. Защото чудесата са много по вид: от това да видиш дъга или два летящи бели гълъба, до това да срещнеш приятел, без да си очаквал… дори да се сбъднат някои мечти, за които дълго си мислил, но най-малко си очаквал да се случат точно така… Трябва само да си достатъчно отворен и спокоен, за да ги почувстваш и допуснеш в живота си.
Установих пак наскоро, че когато ходя по улицата, гледам в земята. И сама не знам защо, но ми стана тъжно. Защото не виждам небето, дърветата и лицата на хората. Това е някаква ужасна форма на затваряне и самоизолиране. Съзнателно в момента се опитвам да вдигам поглед нагоре, слушам музика в слушалки и се усмихвам на всички. Така е мнооого по-добре! Когато осъзнаеш, че другите хора не са ти врагове, а по-скоро приятели, се зареждаш с градивна положителна енергия.
Имаш ли всичко, което може да те направи щастлива?
Да. Имам!

Да разбирам ли, че си един много щастлив човек?
Да! Много, много, много щастлива!

Колко карата щастлива?
Щастието не се измерва в карати. Измерва се в полети. В много полети. Фактът, че пак започнах да сънувам, че летя насън, е много показателен.

А майка си продължаваш ли да сънуваш?
(усмихва се) Продължавам да я усещам в малките чудеса. Нещата, които само за нас двете са означавали нещо. Виждам по нещо от нея в Любо или Вера. И се убеждавам все повече, че нищо не се губи докрай.

Какво си пожелаваш за новата година?
Нова година е едно много вълшебно време за мен, ти знаеш. (усмихва се загадъчно) Чудото на Коледа, което за децата се измерва с мечтаните подаръци, за мен продължава да е чудото на сбъднатите желания… Моето усещането за Дядо Коледа е онази сила, която винаги е с теб, и ако ти искрено си пожелаеш нещо от цялото си сърце, то се случва. Мисля, че досега почти всички желания на порасналата Йоана са се случили. Дори когато бях в четвърти клас, баба ми каза: „Стига де, Йоано, докога ще вярваш в Дядо Мраз?! Няма такива неща!”, аз не й повярвах и тогава! Вярвам и до днес, че той съществува, защото това е въпрос на вътрешно усещане. А когато си последователен в увереността си, получаваш доказателства за това.
Вярвам, че когато часовникът бие 12 часа, се получава пресичане на време и пространство, при което можеш да назовеш конкретно съкровеното си желание и ще ти се помогне то да се изпълни. И ако наистина много, много силно си го пожелал на самата Коледа или на Нова година, то ще се случи. Както стана с Иван. След дълго чакане и наричане какъв да бъде моят мъж, накрая той се появи точно такъв. Запознахме се на купон на Нова година – той е моят подарък за 2009 г.!
Какво си пожелавам за 2017 година?.. Най-много искам у дома всички да сме здрави, защото иначе всичко друго губи смисъл. На нас с Иван ни пожелавам да попаднем на точните места, където с колеги съмишленици ще се чувстваме най-вдъхновени, креативни и удовлетворени в професиите си. Мечтая отдавна и за това България да получи признанието и грижата, които заслужава, за да разгърне пред света своя потенциал.

На кого би връчила златна звезда?
Златна звезда бих дала, без да се замислям, на двама души, които нямат нищо общо помежду си на пръв поглед. Това са дядо Добри и Кристо Явашев. Те, освен че са Българи, за мен са безспорните шампиони – рекордьори в най-нестандартната олимпиада – извисяването на Духа и триумфа на Човещината. Това са хора, които съумяват с делата и призванието си да придадат истински смисъл и стойност на човешкото съществуване. Те заслужават всички звезди на света, за да осветяват пътя на Човеците и да не забравяме защо ни е дадено да сме такива, тук и сега, на планетата Земя.

ИНТЕРВЮ: ВЕЛИАНА СИМЕОНОВА
ФОТО: ТОНИ ТОНЧЕВ, ГАБРИЕЛА РУДАРСКА 
ГРИМ И КОСА: КРЪСТЬО ПРАЗОВ 
СТИЛ: ВЕРА ГЕОРГИЕВА
ГАРДЕРОБ И ЛОКАЦИЯ: FEDE FASHION STUDIO
БИЖУТА: SSG

Публикувано в списание HELLO! България брой 1 (153).

Всички права са запазени!

Redaktor2 Author