Ирина Тенчева: Любов има там, където има красота отвътре

Share on FacebookTweet about this on TwitterPin on PinterestShare on Google+Share on Tumblr

„Мир” е посланието, което носи името Ирина. Когато споменавам това на журналиста и тв водещ Ирина Тенчева, с ръка на сърцето добавям и обич, и светлина. Всеки разговор с нея е вдъхновение. Защото тръгва от сърцето и пулсира с ритъма на откровеността. А когато думите не достигат, идват смехът и жестовете (и онези така характерни за Ирина трапчинки).

На чаша кафе в уютна столична сладкарница по женски двете споделяме за щастието и предизвикателството да останеш верен на себе си, за децата и за онези многоточия в живота, които го изпълват с най-много смисъл.

Ирина, при теб всичко тръгва от сърцето – независимо дали става дума за отглеждане на деца, работа или житейските мисии, които следваш… (усмихва се) Да го наречем любопитство, ентусиазъм! Да, това са неща, които са свързани със сърцето. Имам чувството, че ако правя нещо без обич и лично отношение, сякаш плащам тройна цена, за да го направя.

Как мислиш, мисия ли е майчинството?

(Замисля се) Като мисия може да бъде приет всеки период от човешкия живот. Ако приемем, че животът на тази планета минава през децата ни и искаме това място да става все по-добро, то може би майчинството и родителството въобще е най-важната мисия. Защото практически ти възпитаваш и създаваш бъдещето чрез децата си. Тъй като децата се учат най-добре какво е живот и как се живее не от думите, а от делата ни, всъщност майчинството е мисия по самоусъвършенстване. Това, което ти не притежаваш като качества, няма как да го предадеш (а искаш да дадеш най-доброто на децата си). Затова работиш върху себе си. Така го възприемам. Мисия по самоусъвършенстване, търпение и издръжливост. Мога да направя компромиси и с тренировката, и с болката в гърба или със здравето ми, но с това, че децата ми в определено време трябва да са на урок, или че съм им обещала да ги заведа на театър, или очакват от мен домашна закуска в събота сутрин – това е нещо, което изобщо не подлежи на промяна.

Закуската в събота… ти си човек, който умее да създава уют. Как успяваш да облечеш къщата с толкова много уют, че да я превърнеш в дом?

Има една приказка, че ако искаш да продадеш къщата си, трябва да опечеш ябълков сладкиш. Дом е там, където има любов, колкото и клиширано да звучи. И при всички положения е с хора. Дом човек може да създаде и сам за себе си, заобиколен от любими вещи, книги и занимания. Но пак трябва да има обич. Аз лично свързвам дома не с празни пространства, пълни с вещи. Ако дойдеш някой път в дома ни в Гърция, който е супер миниатюрен апартамент под наем (един върху друг сме буквално), ще видиш, че пак е дом: носи аромата на нашите омекотители, на нашата храна… там са игрите на децата ни, платната, пред които сядаме да рисуваме с дъщеря ми, хвърчилата, тропащите крачета…

В твоето семейство тропащите крачета са повече от две. В какво се крие предизвикателството да имаш повече деца?

(Усмихва се широко) В това да си издръжлив, няма спор. Наистина децата внасят допълнително количество любов, но си имат и своите потребности, които няма кой друг да удовлетвори. Мисля, че ако нямаше училища, отглеждането на деца щеше да е много по-лесно. На мен лично отделянето на време за учене и съпътстващите предизвикателства в образованието и израстването клас след клас ми е най-трудно и времеемко. Понякога се улавям, че от мен излизат думи, които като малка съм си обещавала, че когато стана майка, няма да ги изричам. Но явно е неизбежно. Нямам смелостта да избера своя система на възпитание, напълно независимо от обществения натиск. Мерките и теглилките не са коректно зададени и това мен като родител много ме тормози. Но от друга страна, за да бъдат добре интегрирани, съм длъжна много често да премълча откровеното си мнение.

Кой е най-милият подарък, който децата са правили за теб?

Всичко, направено от децата, ми е подарък. Дори рискувам да стана един вехтошар. (смеем се) Ако искаш ми вярвай, но камъчета и миди, които дъщеря ми е събирала и подарявала, ми е съвестно да изхвърля. А вчера правих мъфини от една книжка с рецепти и когато я отворих, открих, че последния път, когато съм ги правила, е останало вътре снопче маргаритки. Спомних си деня (тогава дъщеря ми беше съвсем малка)… Пълна съм с всякакви такива малки спомени, които са със сантиментална стойност и които ми напомнят, че времето минава ужасно бързо. Осъзнавам колко много неща съм отложила във времето за момента, когато децата ще пораснат. И се питам защо го правя. Когато децата пораснат, не се знае дали ще искам същите неща. Важно е да не изпускаме настоящето, защото така и децата го изпускат заедно с мен. Като хубав подарък бих посочила масажа. Децата ми знаят това и когато видят, че съм уморена, ми го правят заедно: Ава, Спаси и Джинджи. Изненадвали са ме с домашно спа. Подреждат свещи, Иван ги е запалил, събрали са всички масла, които обичам, пускат на телефона по-дзен музика и „мамо, хайде”.

Напоследък с Иван и децата се опитваме да си подаряваме преживявания. Рождените им дни винаги съм се старала не да сме в клуб или стая, където деца по чорапи да тичат потни, а да са свързани с изживяване или спомен, да им оставят някакво умение… Джинджи обича да рисува и с една аниматорка бяхме направили рождения ден в галерия. Всяко дете си тръгна с красива акварелна картина. Правили сме и тематичен готварски курс за празника с петстепенно меню, приготвено от децата.

Подкрепяш редица благотворителни каузи. Как намираш мисиите си? Или може би те сами те намират?

Не мога да се възприема като мисионер, в никакъв случай. Има неща, които ми хрумват, харесват ми, вярвам в тях и ги правя. Спонтанно е. Водя се от принципа, че ако някъде нещо може да се промени за по-добро и можеш да допринесеш дори с мъничко, не бива да пропускаш възможността. Наближавам 40-те и все още ми е страшно трудно да казвам „не”. На ден получавам десетки съобщения, молби… опитвам се най-малко да отговоря на всеки, да помагам. Това е нещо, което трябва да доразвия, защото, за да бъдат успешни каузите ти, не е добре да се разпиляваш. А на мен това ми е най-негативната черта още от дете. Забелязала съм, че като канал съм много подходяща за по-нови и нестандартни неща, на моменти дори скандални.

Скандални?

В България много често се оказва, че това да се бориш за личната си гледна точка или за любовта си, което е най-свещената борба, е скандално възприето. Което е странно. Има един много хубав израз: „Аз не съм това, което другите мислят за мен. Другите са това, което мислят за мен”.

Колко от лицата на любовта познаваш?

Навсякъде има любов. Абсолютно навсякъде! Тя е и в музиката, и в откриването на едни такива малки съвпадения… в мига, когато тук и сега няма как да не се чувстваш щастлив. В онази безметежност, в която усещаш любовта отвсякъде. Усещаш, че тялото ти е живо и ти си в него, около теб се движат хора… странно усещане, че си на точното място и го чувстваш с цялата му пълнота. Любов има там, където има красота отвътре. Децата го усещат най-добре, а те живеят тук и сега. За жалост го губят в момента, когато се социализират.

Вярваш ли в съдбата?

Да. Вярвам. Преди няколко години не можех и да си представя, че ще се върна на този етап, в който беззъба устичка ще ми се усмихва и отново ще откривам света с нея. (усмихва се) Според мен всичко е предначертано от самите нас. Искрено вярвам, че преди да слезем тук, си залагаме разни неща, които трябва да се случат, за да направим крачка не толкова напред, колкото навътре. Наскоро ми попадна една хубава мисъл, че Бог идва не там, където никой нищо не прави, а където вече си направил всичко възможно, но не са ти останали сили, а само вяра.

ИНТЕРВЮ: ВЕЛИАНА СИМЕОНОВА

ФОТО И СТИЛ: ЕКАТЕРИНА ТИТОВА

ГРИМ И КОСА: КРЪСТЬО ПРАЗОВ

ГАРДЕРОБ: MAX MARA WEEKEND

ЛОКАЦИЯ: ХОТЕЛ HILTON

Публикувано в списание HELLO! България брой 3 (155).

Всички права са запазени!

Redaktor2 Author