Илиана и Симона Георгиеви: Негативизмът е най-тежката болест на обществото ни

Share on FacebookTweet about this on TwitterPin on PinterestShare on Google+Share on Tumblr

Казват, че бъдещето е на младите, позитивни и креативни хора. Те осъзнават какви са нуждите на съвременния свят и смело преследват мечтите си. Събарят стени, изграждат мостове, изследват нови вселени… И срещите с тях винаги действат стимулиращо!

Такава е и срещата ми с две прекрасни момичета, които от съвсем ранна възраст са открили своята житейска мисия – да обгрижват и спасяват Живота. Илиана и Симона Георгиеви са сестри – изключително красиви, грациозни и елегантни. Ако случайно ги срещнете на улицата, вероятно ще помислите, че са модели или актриси. Разговорът с тях обаче бързо ви отпраща към динамиката на медицинската професия. Илиана е лекар стажант и й предстои да специализира дерматология в държавна университетска болница в столицата, а Симона работи като ортопед в Детска ортопедия в Университетска болница по ортопедия в Горна Баня. От деца прекарват летата си в ортопедичната болница на баща си във Враца, където сменяли превръзките на пациентите и помагали в административната работа. Днес грижата за човешкото здраве е в ръцете им и трябва да чуете само с каква страст говорят двете за професията си!

Защо две красиви момичета решават да станат лекари предвид незавидното положение на здравната система в България?

Симона: Всичко се корени във възпитанието ни. Израснали сме в семейство на лекари и от малки сме свикнали с бялата престилка. Получи се някак естествено.

Илиана: В първите ми спомени са баща ми, облечен в лекарски екип, и ние двете със сестра ми в болницата. Там сме играли на криеница и никога не ни е било страх от кръв, игли и спринцовки. Това не е само професия, а и част от семейството ни. Лекарската професия е различна. Докато хората сутрин в 8 часа си пият кафето, ти влизаш в операция. Или в родилно отделение, където жена ражда. Без да познаваш родилката, очите ти се насълзяват, щом видиш новороденото. Същото е и когато видиш да си отива един живот.

С.: Работила съм интензивно в кардиологично отделение, където смъртта беше ежедневие. На първото ми нощно дежурство трябваше да съпроводя в асансьора починал човек. Изведнъж асансьорът спря… беше много страшно! Но и това започваш да приемаш, защото смъртта е най-естественият край на живота.

Спомняте ли си като деца какви искахте да станете?

С.: Доколкото знам на прощъпалника си съм хванала стетоскопа. И като се замисля, май за нищо друго не съм мечтала. Медицината отхвърля суетата, защото грижата за човека става твое мото.

И.: Аз исках да стана гимнастичка като малка. Е, не се получи. (усмихва се)

Как се спряхте на специалностите, които сте завършили?

С.: Казват, че лекарите се делят на два вида – хирурзи и интернисти, и ти се раждаш със страстта към едното или другото. Явно съм го носила в себе си. То ме избра, не аз него. Баща ми, който също е ортопед, също ми помогна в избора. Сега работя основно с мъже, аз съм единствената жена в отде лението. Честно казано смятам, че това има много повече предимства: по-лесно е общуването и по-чисти са взаимоотношенията.

И.: Наскоро един приятел ми каза: вие дерматолозите имате три вида крем – бял, червен и зелен и толкова! Нищо хирургично. Но при дерматологията има доста мислене и докато не си бил пациент на дерматолог и не разбереш колко е неприятно, не можеш да го осъзнаеш. Намерих страхотен учител – д-р Радина Денкова, и тя много ме запали.

Има ли някакъв по-силен момент от практиката ви, който се е запечатал в паметта ви задълго?

С.: Помня първата операция, на която присъствах – ортопедична. Бях в първи курс в университета. Баща ми ме вкара в операционната във Враца. Очаквах, че ще е като по филмите – тишина, класическа музика и активни движения на ръката със скалпела. Нищо общо! Имаше едни здрави хирурзи, много тежка операция, на няколко пъти ми се зави свят, но толкова много исках да не разочаровам баща си, че въобще не показах, че не ми е добре. Май тогава се влюбих в професията.

И.: На моята първа операция лекарите бяха доста притеснени и нещата не потръгнаха добре. В един момент от кръвта и гледката един от колегите ми не издържа и припадна. Всички лекари моментално се събраха около него. Тогава той разбра, че хирургията не е за него.

Моменти на колебание имали ли сте през годините?

И.: Имах един много добър преподавател в Александровска болница – страхотен човек, който искаше да ни даде всичко, което знае, и да ни спести грешките, които е правил. През тези две години той ходеше винаги облечен с един и същи чифт джинси, идваше и се прибираше с трамвая и на моменти се чудехме откъде идва това негово желание да ни учи и да дава, когато животът е несправедлив с него. Става ти тъжно в такива моменти…

С.: Имало ги е баналните моменти на отчаяние, когато сме в сесия. Всички са на морето и във ваканция, а ние се затваряме над учебниците и четем. Това се надживява обаче.

Мъжки момичета ли сте?

С.: Така казват колегите ми. (усмихва се) Работя доста с дрелки, чукове, пирони…все част от хирургичния инструментариум.

И.: Родителите ми са споделяли, че преди да се родя, толкова много са искали момче, че до последно са се надявали, че ще съм момче.

С.: На поведение го докарваш. (смеят се)

А защо България? Млади сте, умни и имате възможност да се реализирате и извън границите на родината.

С.: Защото родителите ни са тук и искаме да ги лекуваме, а не да избягаме. Има условия да се развива качествена медицина в България. С примера на баща ми в частния бизнес виждам, че нещата могат да се случват.

И.: Но с много работа. Обществото ни е болно. Трябва да остане някой, който да го лекува.

Коя според вас е най-тежката болест на обществото ни?

С.: Негативизмът. Трябва да се гледа по-позитивно на живота, да има надежда!

По болниците срещате ли негативизъм?

И.: Точно там не. Обикновено виждаш досието на пациент, според което му остава съвсем малко живот, а насреща ти е човек, който е суперпозитивен и не иска да пусне живота да си ходи. Това много ме зарежда! В болниците хората не са негативни, негативни са в заведенията и дискотеките – отчаяни са, скучаят, оплакват се от проблеми, които не са реално проблеми…

С.: Когато човек се докосне до истинска трудност, осъзнава какво има и какво е важно. Негативизъм срещаме при пациентите само под формата на добре познатата агресия спрямо лекарите. Но ние сме така възпитани, че винаги сме усмихнати и мили.

Хората масово са отчаяни и говорят по-скоро негативно за лекарите. Съществува и недоверие към лекарската професия.

С.: Във всяко стадо си има черни овце. На черните овце в лекарското съсловие се дава прекалено много гласност и се създават неприятни настроения срещу бялата престилка. Има добри и лоши хора, не бива да се поставя общ знаменател.

Мислите ли, че можете да промените това отношение?

С.: О, да! Ние затова сме тук. (усмихва се широко)

И.: Ценностната система на хората е такава, че не уважават титлата „доктор” и не осъзнават каква е отговорността към човешкия живот. Няма по-голяма отговорност! Повечето нямат представа под какво напрежение се работи и застават пред лекаря с искането да се направи всичко за тях. Като добавим и мизерното заплащане, нещата започват да се пропукват.

Знаете ли каква е заплатата на един лекар в държавна болница?

С.: Да. Средно около 600-650 до 1000 лв.

Това стимулира ли ви?

С.: Не. Но нашите подбуди са далече от финансовите.

И.: С много работа и липси човек може да се справи. Баща ни е пример за това.

Важно е да има и кой да ви подкрепя. Двете сте живото доказателство за това.

С.: Да. Много си помагаме. След труден работен ден много често съм се разплаквала пред сестра ми. И за баналните неща се подкрепяме – освен лекари сме и момичета. Имали сме и любовни драми.

И.: Тя е доста по-чувствителна и повече опира до мен за съвет, а аз се опитвам да преживявам нещата повече сама. Последният съвет, който тя ми даде, е да намеря човек до себе си.

С.: Надявам се, че ще ме послушаш. (смеят се)

ИНТЕРВЮ: ВЕЛИАНА СИМЕОНОВА

ФОТО: ЕКАТЕРИНА ТИТОВА

ГРИМ И КОСА: КРЪСТЬО ПРАЗОВ

ГАРДЕРОБ: MARC CAIN

ЛОКАЦИЯ: CAPO MEDITERRANEAN RESTAURANT

Публикувано в списание HELLO! България брой 7 (159).

Всички права са запазени!

Redaktor2 Author